Постинг
14.05.2009 22:48 -
Извинете, а цигари имате ли?
Автор: octopussy
Категория: Тя и той
Прочетен: 1380 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 14.05.2009 22:51
Прочетен: 1380 Коментари: 3 Гласове:
0
Последна промяна: 14.05.2009 22:51
След големи клизми успях да намеря в София кафене, което да се намира на подходящо място, т.е. място което е относително тихо, задължително слънчево, окъпано в зеленина и все пак пиейки кафето си да можеш да наблюдаваш потока от коли и хора, последните "крясъци" на модата, в повечето случаи да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли, косата си ли да скубиш, какво да правиш, и в същото време да е спокойно. Даже малко романтично с железните си столове и маси, с арките от трендафил.
Поръчахме кафе, минерални води, отпуснали сме се на столовете. От време на време мълчим и гледаме минаващите, от време на време говорим за какво ли не - какво прави вчера след като се разделихме.. и след последното чуване по телефона, десето по ред? Минута по минута. Разказвам му.
Държи ми ръката, гали я, понякога я допира до лицето си и се търка в нея.
- А защо беше уморена, моро му?
- Защото...
По едно време пристига с конски тръст един дърт циганин. Откъде се взе не знам. Облечен е в дрипи от втората световна война и смърди на някакви химикали от пет метра. Появи се от нищото и започна да обикаля всички маси като цветарка. Идва и при нас.
- Да ви предложа чорапи, памучни, 50ст. е бройката?
- Нещем. - казвам аз.
- Не, благодаря. - той.
- Ама много са хубави. Памучни са. Бели и черни.
- Не искаме. - той.
- А цигари имате ли? - циганина е съгледал кутията цигари на масата, Дънхил.
- Имаме. - вади една цигара от кутията и му я дава. Циганина веднага се ухили щастлив, че е изкрънкал нещо и изчезва от сцената, а ние доволни, че така лесно сме се отървали, можеше да иска да ни гледа, пари или какво ли не, продължаваме със сладките приказки.
Няма и пет минути, моят кавалер точно ми говори мръсотии на ушенце, как съм го довела точно на това кафе!, възбуден от една девойка, която мина изложила на показ "очите" си, и пак от нищото сякаш, ние уж гледаме трафика наоколо, пристига една лелка и влачи огромен син куфар със себе си. В центъра на София?! Айде стига бе! Естествено стопира се точно при нас.
- Свободни ли са местата?
А местата са свободни, макар че едва ли е удачно да седнеш на масата на влюбена двойка, която си гука мръсотийки и едва удържа ръцете си, примерно...
- Ами, свободни са, да. А и ние след малко ще ставаме.
Седна лелката. Извади от чантата си курабийки и започна да ги хрупа.
Абстрахираме се и от тази случка, но започваме да се държим малко по-прилично. Все пак моят кавалер не пропуска да отчете, че ако дойде още някой ще трябвало публично да ми иска ръката. Айде нЕма нужда. Стой мирен.
Пак започваме лакърдиите и току откъм гърба му цъфва друга лелка, облечена съвсем нормално между другото - черни обувки с ток, пола и сако, подпира се на стола му, още малко и ще го погали по врата и започва:
- Здравейте, сладки! Ох, как се уморих! Такава е жега! - трие си челото с ръкава на сакото. - Ходих до магазина и сега се връщам. - видя кутията цигари на масата и очите и светнаха.
По това време аз вече съм направила физиономия ала на рака Себастиан, когато вижда Ариел във вечерна рокля (това е малката русалка), т.е. - ченето ми е увиснало вече до земята и съм се ококорила в стил "гледам и не вярвам на ушите си". Ама то наистина е така! Гледам и не вярвам на ушите си!
Лелката продължава сякаш сме добри познати:
- А цигари имаш ли? Дай ми една да отдъхна малко, че пот се лее от мен. Ще умра.
Моят кавалер въобще не се сеща да се дърпа, вече и той не знае къде се намира. Изважда една цигара и я дава.
- Ама дай и запалка де! Няма с какво да запаля. Ако знаеш и къде живея...
Той вади и запалка и подава. Запалва лелката и въздъхва:
- Мамка му и живот! Тръгвам, че колко работа ме чака...
И както и дойде от небитието, така и замина на някъде по същия начин. Аз избухвам в смях и му казвам:
- Ако поседим още малко тук ще откажеш цигарите. - а той се смее. - Не се смей! Ще видиш!
- Не се смея за това, а се смея на физиономията, която ти направи тая като ми иска цигара.
- Ами ако поседим още малко тук ще останеш без цигари.
- Ами ти като си луда и ги привличаш лудите и виж - веднъж и ти да избереш на кое кафе да отидем и тук парад на изкукали има. А покрай теб наистина ще откажа цигарите.
- Е, това е хубаво. Ще откажеш цигарите, ще проходиш пеш...
- Да. Днес много ходих.
- Цели десет метра...
- Не са десет метра, а един километър.
- Уууууу, много бе! Че ти и ще отслабнеш. - смея се.
- Ти си луда! Кажете ми, моля ви, как го намерихте това кафене, тук всякакви луди да идват? Аз търся такова цял живот, а вие го намерихте от раз. Кажете.
- Ще ти кажа аз едно кафе! Тука стана като във вица..
- Кой виц?
- Сега ще го кажа де.
- Кой виц, кой виц?
- Ами млъкни за да ти кажа де.
- Няма да ми казваш какво да правя!
- А как да ти кажа вица, като ти не млъкваш?
- Добре, ето млъквам. Кажи вица, мораки му!
- Казвам, че тук стана като във вица дето една циганка спира някакъв и му казва: Имате ли огънче? И оня - Имам. И циганката - Дай една цигара да запаля, че съм болна, нямам дрехи и няма къде да спя..
Пак се смеем. Всъщност не сме спирали, просто продължаваме с нова сила. Лелката на нашата маса ни гледа с недоумение. За нея май сме някакви луди, които се хилят без причина. Моят човек решава да прибере кутията с цигари в джоба си, защото тенденцията е опасна. Точно поуспокояваме смеха и пристига нова особа. Мята един поглед на масата и аха да си отвори устата.. ние избухваме наново в смях, този път неудържим и аз едвам успявам да кажа присвивайки се от смях:
- Дай да ставаме от тук, че вече не издържам!
Ставаме хилейки се и плетейки крачки като пияни се подпираме един на друг. Разделяме се след като се успокоихме и всеки тръгва по неговите си задачи.
След два часа ми звъни по телефона:
- Извинете, а цигари имате ли?
Пак смях и закачки... И така седем пъти през деня, включително и едно обаждане в девет часа вечерта.
- Извинете, а цигари имате ли?
- Ааааааааааааааааааааа...
:))))))))))))))))
