Постинг
22.03.2009 12:21 -
Миг
Автор: octopussy
Категория: Тя и той
Прочетен: 722 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.07.2010 19:18
Прочетен: 722 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 14.07.2010 19:18
Запознали са се само преди няколко дни, но за сметка на това се виждат всеки ден - на кафе, да поговорят за нещата от живота и за живота на нещата, да поспорят, да покажат кой е по-умен и по-силен и кой вижда повече от ония, невидимите неща, които се виждат само със сърцето, изхождайки от позицията, че изобщо ги виждат...
Естествено той води във всички области, без последната, защото е по-голям, по-зрял, по-опитен, по-успял, и защото е мъж.
Тя е предпазлива, затворена. Не иска да говори за себе си и живота си, не иска да се разкрива, не иска да му позволява да я опознава, не иска да се сближават твърде много, само толкова, колкото и е нужно, за да стигнат до целта и, и после кой от където е.
Той много говори. Философства на всякакви теми. Бива го да разтегля локуми. Само и само да стигнат по-бързо до целта. Казва много истини, но те се знаят, нищо ново не е измислил за да я впечатли, а и би се хванала на бас, че би говорил точно обратното, ако тя беше различна. Според човека и приказките. И всичките ще са вярни. Защото в живота няма вечни истини, няма черно и бяло, няма неща с еднозначно тълкуване. Друг е въпроса, че нещата са такива, каквито човек иска да ги възприема и вярва, че са. И трети е въпроса, че в целия калейдоскоп от случки, действия и бездействия, дадености, настояще, минало и бъдеще, в цялото това шарено поле от знания, незнания, мисли и чувства, всеки трябва да има място, да знае какво е то - една точка на картата, но неподвижна, достатъчно силна и смела да отстоява това, което е, независимо от заобикалящата среда и от това как ще се променят нещата. Трябва да ти стиска, за да бъдеш това, което си, независимо дали на другите им харесва, и това е свобода, но и отговорност, иначе си поредната фурнаджийска лопата, която изневерява и на себе си, щом се налага и вятъра промени посоката си.
Хммм, пак опряха до вярата. Тя е нещо, което се изявява тогава, когато няма твърди и неоспорими доказателства за съществуването, наличността и същността на нещо си. Тогава казваме, че вярваме. Вярваме, че нещата са такива, каквито ни се иска да бъдат. А дали са и имаме ли нужда да знаем какви са в действителност, това е друг въпрос... И иронията е, че накрая се оказва, че нещата са точно такива, каквито сме вярвали, че са, стига да сме го вярвали достатъчно силно.
Той е точния. Привлича я чисто физически и дори замайва сетивата и, когато му се отдаде възможност да я докосне, леко, уж по случайност. Не нахалства много, защото тя не би изтърпяла това и би изчезнала на минутата. Особено в началото, когато не се познават, е лесно да го направи. Хубав е, забавен е с напъните си да я изиграе, да я обърка, да я излъже. Такъв и трябва. Иначе няма да може.
Когато я вози в колата за поредното кафе или да я закара на работа или някъде до дома и, я гали по ръката, която е отпуснала близо до лоста на скоростите. С пръсти или потърква опакото на дланта си в нейната. Тя гледа на другата страна през прозореца и се прави, че разглежда града, хората и каквото може да се види. Всъщност нищо не вижда. Само се пита: "Какво, по дяволите, правя тук?!" и стои вцепенена, като върху тръни. Не иска да поглежда към него, защото знае, че очите издават объркването и и всичко останало. Там е, в непозната ситуация, само защото се е запънала като магаре на мост да направи нещо, защото е опитала по всички други начини и не става, очевидно трябва да промени нещо в себе си, да се пречупи за да спре да и пука, да погледне по друг начин на нещата, да излезе от оковите, които сама си е поставила.
Той я закача за гледането през прозореца. Какво толкова интересно има навън? Да не би да се страхува да го погледне? Страшен ли е? Още ли се притеснява от него? Казва и: "Погали ме."
Тя го поглежда недоумяващо. "Погали ме. Така, по ръката, както го правя аз. Няма да те охапя. Обещавам. Страх ли те е?"
"Разбира се, че не."
"Погали ме тогава. Хайде."
Тя протяга длан към неговата. Той е застинал в очакване. Докосва го едва едва с пръсти, сякаш пипа змия. Той повдига вежди въпросително. "Е? Това ли е?"
За миг затваря очи, оттърсва глава, сякаш за да отръска от себе си страха, нервността, да преглътне, защото устата и е пресъхнала, да забрави защо сега е там, със него, да се излъже, че ситуацията не е това, което е и тя е там, до своя любим и го гали по ръката.. Какво толкова в крайна сметка, нищо особено. Плъзга пръсти отново върху дланта му. Отначало леко и неуверено, после по-смело, обхожда цялата му ръка и после я стиска. Усмихва се.
"Видя ли? Не беше страшно."
Хваща дланта и и я целува. Туп. Току що бутна една тухла от стената, с която се е барикадирала.
Естествено той води във всички области, без последната, защото е по-голям, по-зрял, по-опитен, по-успял, и защото е мъж.
Тя е предпазлива, затворена. Не иска да говори за себе си и живота си, не иска да се разкрива, не иска да му позволява да я опознава, не иска да се сближават твърде много, само толкова, колкото и е нужно, за да стигнат до целта и, и после кой от където е.
Той много говори. Философства на всякакви теми. Бива го да разтегля локуми. Само и само да стигнат по-бързо до целта. Казва много истини, но те се знаят, нищо ново не е измислил за да я впечатли, а и би се хванала на бас, че би говорил точно обратното, ако тя беше различна. Според човека и приказките. И всичките ще са вярни. Защото в живота няма вечни истини, няма черно и бяло, няма неща с еднозначно тълкуване. Друг е въпроса, че нещата са такива, каквито човек иска да ги възприема и вярва, че са. И трети е въпроса, че в целия калейдоскоп от случки, действия и бездействия, дадености, настояще, минало и бъдеще, в цялото това шарено поле от знания, незнания, мисли и чувства, всеки трябва да има място, да знае какво е то - една точка на картата, но неподвижна, достатъчно силна и смела да отстоява това, което е, независимо от заобикалящата среда и от това как ще се променят нещата. Трябва да ти стиска, за да бъдеш това, което си, независимо дали на другите им харесва, и това е свобода, но и отговорност, иначе си поредната фурнаджийска лопата, която изневерява и на себе си, щом се налага и вятъра промени посоката си.
Хммм, пак опряха до вярата. Тя е нещо, което се изявява тогава, когато няма твърди и неоспорими доказателства за съществуването, наличността и същността на нещо си. Тогава казваме, че вярваме. Вярваме, че нещата са такива, каквито ни се иска да бъдат. А дали са и имаме ли нужда да знаем какви са в действителност, това е друг въпрос... И иронията е, че накрая се оказва, че нещата са точно такива, каквито сме вярвали, че са, стига да сме го вярвали достатъчно силно.
Той е точния. Привлича я чисто физически и дори замайва сетивата и, когато му се отдаде възможност да я докосне, леко, уж по случайност. Не нахалства много, защото тя не би изтърпяла това и би изчезнала на минутата. Особено в началото, когато не се познават, е лесно да го направи. Хубав е, забавен е с напъните си да я изиграе, да я обърка, да я излъже. Такъв и трябва. Иначе няма да може.
Когато я вози в колата за поредното кафе или да я закара на работа или някъде до дома и, я гали по ръката, която е отпуснала близо до лоста на скоростите. С пръсти или потърква опакото на дланта си в нейната. Тя гледа на другата страна през прозореца и се прави, че разглежда града, хората и каквото може да се види. Всъщност нищо не вижда. Само се пита: "Какво, по дяволите, правя тук?!" и стои вцепенена, като върху тръни. Не иска да поглежда към него, защото знае, че очите издават объркването и и всичко останало. Там е, в непозната ситуация, само защото се е запънала като магаре на мост да направи нещо, защото е опитала по всички други начини и не става, очевидно трябва да промени нещо в себе си, да се пречупи за да спре да и пука, да погледне по друг начин на нещата, да излезе от оковите, които сама си е поставила.
Той я закача за гледането през прозореца. Какво толкова интересно има навън? Да не би да се страхува да го погледне? Страшен ли е? Още ли се притеснява от него? Казва и: "Погали ме."
Тя го поглежда недоумяващо. "Погали ме. Така, по ръката, както го правя аз. Няма да те охапя. Обещавам. Страх ли те е?"
"Разбира се, че не."
"Погали ме тогава. Хайде."
Тя протяга длан към неговата. Той е застинал в очакване. Докосва го едва едва с пръсти, сякаш пипа змия. Той повдига вежди въпросително. "Е? Това ли е?"
За миг затваря очи, оттърсва глава, сякаш за да отръска от себе си страха, нервността, да преглътне, защото устата и е пресъхнала, да забрави защо сега е там, със него, да се излъже, че ситуацията не е това, което е и тя е там, до своя любим и го гали по ръката.. Какво толкова в крайна сметка, нищо особено. Плъзга пръсти отново върху дланта му. Отначало леко и неуверено, после по-смело, обхожда цялата му ръка и после я стиска. Усмихва се.
"Видя ли? Не беше страшно."
Хваща дланта и и я целува. Туп. Току що бутна една тухла от стената, с която се е барикадирала.
Няма коментари
